Легендарният Белфаст, стоеше кротко във вечерта си, обгърнат от Темза и леко подпрян на
градските светлини.
Вперил поглед в Лондон Бридж.
Белфаст беше достолепен, но и някак кокетен. Искаше да бъде забелязван, винаги заставаше в
най-красивото кътче на реката, с гръб към Тауър Бридж, но само за да блестят заедно.
Вечерите му бяха много приятни. Той бе красив и на мястото си, и в дъжда, и под синьото небе.
Слънцето и Луната му бяха приятели и го обгрижваха със светлините и отраженията си. Нежно
докосваха страните му, за да не се чувства сам в тихите вечери.
Целият град и туристите се събираха, за да го гледат всяка вечер, огрян в целия си блясък. През
деня преминаваха стотици малки лодки и речни таксита, но той винаги оставаше с вперения си
поглед към Лондон Бридж.
Имаше милиони снимки и беше видял почти всеки турист, дошъл да разгледа града. Служил на
Британския Кралски флот и защитавал родината си. Втората световна война, сякаш бе негова
майка. Приютил много човешки съдби и вероятно бил последна спирка за много влюбени.
Той не споделяше осемдесетгодишната си история, но неговата осанка шептеше без глас.
През годините минаваха и големи кораби, някои нощуваха близо до него, но неговият блясък и
достойнство, оставаха по-силни от всеки друг голям пътешественик.
Оставаше все така „вперен“ в Лондон Бридж.
Тих.
Върховен.
Сгушен.
Сам.
Сякаш чакаше нещо или все още служеше на родината.
Беше някак неразгадан. Тайнствено величие струеше от Белфаст.
Така минаваха дните, а нощите се претъркулваха.
Слънцето и Луната му останаха най-мили приятели, а Темза продължаваше да го обгръща в
цялото му величие.
Беше вечер като всяка друга, е може би небето блестеше по-силно след залеза и беше по-червено.
Нещо непознато се прокрадваше във въздуха и стана свежо, един ветрец леко погали достолепния
Белфаст.
Върху Темза се носеше едно великолепие, беше нещо между балерина и бяла птица. Носеше
светлината върху крилете си.
Разцепи тишината около Белфаст, огледа се в небето, усмихна му се и озари звездите. Носеше
музика в смеха си. Тази морска птица бе прелитала между континентите през знаини и незнаини
земи. Познаваше Океанът, той се бе грижил за нея, за сигурността й в суровите морета в
страшните нощни бури.
А сега Темза я водеше на някъде. Птицата бе щастлива да бъде с приятелите си и да е посрещната
от реката. Птицата идваше с много щастливи и любопитни хора на борда си. Всички бяха толкова
заразени от смеха й, че не спираха да се радват и танцуват. Темза се озари също, светлините на
града премигваха под ритъма на музиката. Всички бяха готови да посрещнат незнаините гости.
Птицата забеляза достолепния Белфаст и някак притихна в смеха си за миг. Грациозно премина
покрай него, като го показа на всичките си гости на борда. Те не спираха да го снимат.
Той за първи път сякаш се сконфузи, не, не се бе сконфузил от туристите с въоръжени с камери. А
от сиянието, което ги носеше сякаш върху крилете си.
Той, като всяко величие просто сякаш отметна глава, за това му помогна Темза, като пусна една
вълна. Остана в собствената си тишина, а птицата просто отлетя към брега.
Музиката отихна.
Белфаст също притихна и се унесе в нощта.
Всички гости на птицата, заедно с екипажът й я оставиха сама. Остана само с капитанът. Тя се
остави на реката и на човекът да се погрижат за нея и заспа.
Нощта се спусна над града и преспа дори Темза.
Остана само лекия ветрец да милва Белфаст в съня му.
Тази нощ луната също спеше.
Никой не запомни следващите часове.
Утрото се събуди преди Слънцето да е дошло, погледна към спящата Темза и леко хъркащият
Тауър Бридж.
И какво видя? Спящи един до друг Белфаст и неговата птица.
Утрото изтича, прошепна нещо на Слънцето преди да е събудило града.
Слънцето се усмихна и в този миг блесна. С нежна красива светлина обля сякаш в прегръдна
Белфаст и неговата птица.
Те посрещнаха деня сякаш за ръка с усмивки и погледи вперени към Лондон Бридж.
18:25 часа, 04.08.2018г.
Мариана Стоичкова